Копнеж за Тракия с арх. Любомир Георгиев
Активността в панелния квартал в Пловдив е ресурс, който трябва да се използва, казва директорът на One Architecture Week
След недоверие жителите на района казаха „Тези са от нашите” и нещата започнаха да се случват
Смята, че градът има нужда от прозрачен конкурс за нов главен архитект
Той не трябва да е визионер, а медиатор. Трябва да е комуникативен човек
Арх. Любомир Георгиев, директор на One Architecture Week, интервю на Иво Дернев. Снимки: Меган Луенбърг
One Architecture Week 2016 изглежда като плод на огромни усилия, поне според това, което представихте на пресконференцията днес. Разкажи ни за самия процес. Това, че фестивалът тази година засяга толкова много хора- жителите на Тракия, разбива ли критиките от предните години, че събитието е твърде елитарно?
Ами да, разбива ги. Аз и колегите ми това сме се опитвали да правим през годините- събитието да е достъпно и разбираемо за всички хора. Но сме се опитвали- всеки път правиш нещо, което се получва, друго не става. Това фестивалът да бъде достъпен е и същността на идеологията му. Той не цели да образова архитектите. Ние искаме да повдигнем нивото за разбиране на градската среда сред самите граждани. И тази година, с тази тема за гражданското участие в Тракия, сме в правилната посока. Дали сме се справили, ще видим като свърши фестивалът. Иначе, както и всяка година, така и тази, организацията започна още веднага след края на миналото издание. Участваха много хора. В началото бяхме аз и кураторите. После влязоха стажантите. След това дойде координаторът на проучването на квартала Нина Толева, която събра собствен екип. За изследването са участвали над 40 души- от ученици, до хора, които събират данни, докато живеят във Виена например, през НПО-та, Пловдивския университет, общински организации и прочие. После дойде Меган Луенбърг, която започна да развива изложбата си. После намесите в междублоковото пространство и т.н. Може би е късмет, но тази година работим със страхотен екип, всички са на място.
Сигурно в началото гражданите са ви повярвали трудно, докато сте търсели именно гражданското участие. Как успяхте да спечелите доверието им?
Да, това си беше експеримент. Средностатистическият българин е в Тракия. Тракия не е беден квартал, но не е и богат. Има всякакви хора, всякакви мисления. Това, което открихме в Тракия е, че средностатистическият човек припознава само две ситуации- или си от народа, или си от властта. Нас от начало не можеха да ни разберат какви сме. Приеха, че сме от властта по някакъв начин. Но като видяха, че се потяхме там, строяхме, копаехме, събирахме всякакви данни за квартала, на практика живяхме в и с него толкова време, си казаха: „Абе това властта не го прави. Тези са от нашите”. Освен това всички ние сме млади хора, а това помага в комуникацията. Имаше нужда от опознаване, от изграждане на доверие, хората да ни припознаят като организация, с която могат да работят. Това се случваше на различни нива. От проучването, където трябваше да ни повярват и да разказват някакви факти за квартала. До това, да излязат от жилищата си и да хванат лопатата, за да копаят с нас. Това, което ние казваме, е не че хората ги мързи, или пък не правят нищо, за да променят средата си. Не, ние казваме, че го правят, но го вършат сами за себе си. Това, което се опитваме да направим с One Architecture Week, е да вкараме това в някаква система. Нещо, което да е полезно на повечето хора. Ето, това например показваме с фестивала- че за 25 години в Тракия са инвестирани милиони левове, в Тракия се правят милиони левове, но това не се случва заради инвестиция на някое министерство или заради някоя общинска програма. Това се прави от хората, които са там. Всичките тези средства, време, усилия, мисъл, са изключително важни. Хората се припознават в тази среда. Изграждат я така. И това е добър, важен феномен. Който не само не бива да се заглушава, а трябва да се стимулира и координира, за да има ефект. Ето, аз например съм работил в такъв квартал в Холандия. Срещали сме се с местните хора, коментирали сме, правили сме планове какво да се променя, защото там хората не можеше да ги изкараш от апартаментите им. Там програмите са точно за активизиране на такива квартали. А тук активизирането го имаме, по скоро то трябва да бъде структурирано. Това е огромна ценност. Това, което го имаме в Тракия или Меден рудник например, е нещо, което трябва да използваме, а не да задушим. И да осъзнаем, че това е много оптимистично. Не че е безпроблемно. Не че е прекрасно или красиво. Но е нещо, което го няма на много други места в Европа например. И е ресурс.
Въобще как се насочихте към Тракия след Марица и Капана? С идеята за децентрализация ли?
Да, и тази идея за децентрализация я има. В началото имахме притеснения, че ако отидем да правим фестивала в Тракия, можем да се изолираме и никой да не дойде. Но в крайна сметка се замислихме, че на това място живеят 60 хиляди души. Те са там. Те са нашата публика. Сигурен съм, че ще дойдат и хора от всички други точки от града. Това предизвиква интерес у жители не само от други градове, а и на други държави. Да, експериментално е, защото представяме панелките като нещо забавно, странно. Панелките са пред очите на всички ни, но там има нещо, което не виждаме. На това акцентираме- че може да е нещо готино.
Към днешна дата би ли сменил жилището си в Капана с панелка в Тракия?
Много си го мислех миналата година. Бих го направил, ако имам две деца и имам навик, свързан с пазаруване един път в седмицата от голям супермаркет. Бих, ако ме смущава шума в центъра. Бих, ако търся отворени пространства или място, на което да спирам колата си. Всъщност в Тракия има всичко. Аз съм дете от панелка, израснал съм в такъв квартал, така че не ми е екзотично това.
Намерихте ли приятели в Тракия в рамките на тези 12 месеца и имаше ли такива, които искаха да ви целят с камъни?
Намерихме много приятели. От една страна приятел ни е районната администрация. Това са хора, които са толкова ангажирани със средата си… Не казвам, че всичко правят добре, но отношението им е такова, каквото трябва да бъде на един кмет и администрацията му. Те се грижат, ходят, обикалят, мислят, опитват се и т.н. Ние с тях работим много, защото искаме това, което правим за квартала, те да го продължат, да им повлияе по някакъв начин. Другите приятели са хората от блоковете 1.2 и 3, където правим намесата. Бай Коста от трети блок в последния вход. Или Невена, при която си държим инструментите. Вчера например, докато работихме в междублоковото пространство, което ще променим, имаше хора, които направиха палачинки и ги донесоха, да хапнем заедно. Палачинки със сладко. Онзи ден имаше диня. Вода ни носят.
На каре белот пред входа канят ли ви?
Не, директно на покер ни канят (смее се)… Но не искам да кажа, че всичко е розово. Когато правихме срещите през август в междублоковото пространство, за да дискутираме какво да се прави там, имаше такива, които априори се дразнеха, че има хора под терасите им. Не идваха да питат какво става, но се ядосваха. И дори ни целиха с някакви неща от балконите си. Имаше пък други, които слизаха и веднага почваха да се карат, че строиш нещо. Това, че хората влизат „на нож” често, понякога пречи, обезкуражава. Когато почнахме да градим намесата например, никой не дойде, само няколко възрастни и няколко деца. Хората надзъртаха зад пердетата на прозорците си, или коментираха как редим дъските. Това малко ни отчая, защото си помислихме: „Защо го правим”. Появиха се и чичовците, които люпят семки, пият бира, гледат те, докато ти копаеш, и ти казват, че или това ще изгние след три месеца, или че усвояваш пари. А ти работиш пред неговия блок, за него. Това отчая екипа. Но в последните дни започнаха да се завъртат много хора и да помагат. Особено онова с палачинките беше като социалистическа идилия. Така, както всеки си е представял съботника, с тази разлика, че хората дойдоха да действат по своя воля и с желание.
Цялото интервю четете в КАПАНА.БГ
Браво за инициативата, много интересен експеримент, пълен с енергия архитект и адски интересни наблюдения към обществата в кварталите..